Кой не помни от детството си знаменитата фраза "Имало едно време... имало едно време, отдавна..."? Но от кога и защо се използва този запомнящ се начален ред? Фразата "Имало едно време" произлиза от устната традиция и е присъствала в различни култури, включително месопотамска, египетска, индийска, арабска и латинска. Тя служи на разказвачите да привлекат вниманието на слушателите и да сигнализират, че започва история. От устната традиция, фразата преминава в писмената форма и, макар да не е задължителен ритуал, историите продължават да започват по този начин, защото е ефективен. Когато чуят тези "магически" думи, децата, дори с отворени очи, започват да летят с въображението си, скачайки на гърба на дракони в далечни земи, населени с мистични същества. Това е силата на словото, което поставя историята в неопределеното минало.

Важно е да се отбележи, че разказваните истории не са създадени само за забавление, а са били част от свещени ритуали, практикувани в много общности. Те служат като контейнер за памет, предавайки митове, обичаи и традиции на племето.

В контекста на концепцията за мит и свещено време, разгледана от Мирча Елиаде в неговата книга "Сакралното и профанното", ритуалите позволяват на човека да премине от обикновеното времево измерение в свещеното време. Свещеното време не тече, то е онтологично, винаги остава същото и не се изчерпва. То е митично време, което не може да бъде идентифицирано с историческото минало. Елиаде подчертава, че свещеното време е функционално за хората, позволявайки им да разсъждават и да се стремят да живеят по моделите на боговете.

В "Приключенията на Пинокио" от Карло Колоди, разказът съчетава елементи от ритуалите на преминаване, характерни за примитивни народи. Пинокио, който е дървено кукло, символизира прехода от детството към зрялост. Колоди използва ритуала на инициация, за да разкаже историята на трансформация от едно състояние в друго.

Фразата "Имало едно време" не започва с крал, а с парче дърво, което е хиерофания, т.е. проявление на свещеното. Обектът става нещо различно, без да престава да бъде себе си. Тази трансформация е важна за разказа и за разбирането на свещеното в контекста на историята.

Приказките, като носители на памет и морални кодекси, произлизат от древни времена. Те са вдъхновение за много автори, които създават приказки, съдържащи често морални послания. Жанрът на авторската приказка, чийто начален ред е индивидуален за всеки автор, е резултат от необходимостта на хората да предават и запазват своите корени.